Паула Лайт

Днес чух как премиерът на една европейска държава сравни себе си с храбър кучкар, а народът, който го бе издигнал от калта, където му беше мястото, с кучета, които трябва да бъдат държани „здраво”. Сигурно тази екзотична аналогия би ме разсмяла искрено, ако държавата не се казваше България, премиерът, Бойко Борисов, а тварите, от които се очакваше да слушкат, да не хапят, да не лаят и да ближат ботушите на добрия господар, не бяхме ние, българите.

Тогава, сънувах страшен сън. Насън видях как един нискочел, гръмогласен и простоват субект попадна на върха на еволюционната стълбица, назоваван почтително „кучкар”, „звероукротител”, дресьор”. Направо тръпки да те побият! Какво може да бъде казано за общност, в която един жалък примитив като Борисов може да бъде виждан на върха на пирамидата? Какви следва да бъдат тия под него?! Дори първичният органичен бульон, от който, според материалистите, е произлязъл животът, би следвало да се възприема за нещо по-висше от ония, за които връх, венец и господар е Пожарникарят!

Та в моя кошмар видях Борисов с ловджийски рог в ръка, начело на свирепа кучешка глутница. Те преследваха всичко, което можеше да лази, хвърчи, пълзи или тича пред тях, разкъсваха го и се избиваха един-друг за кокала.

Там беше яростният, хищен и доста побъркан доберман, Цветан Цветанов. За доберманите се говорят злокобни неща. Създателите им са сътворили развитие, при което черепът се оказва тесен за без друго не обилния мозък и, накрая, някои костни пластинки притискат мозъчната тъкан, животното полудява и разкъсва господаря си.

Също рамо до рамо с великия ловец, препускаше кучето-убиец, Ротвайлерът Дянков, който, потресен от собствените си физически и психически деформации, често освирепяваше дотам, че, с пяна на уста, се нахвърляше дори върху престарелите мравчици-пенсионери. Фокстериерът Плевнелиев ровеше с лапи земята за да надуши следи и тържествено откриваше нови ловни пътеки и ловни полета.

Имаше и една доста поостаряла и малко грозновата хрътка, която скимтеше, лаеше, тичаше в кръг и отчаяно се опитваше да зарови лайната, произведени духовно и словесно от висшия й господар. Хрътката Цецка Цачева.

Описвам само малка част от глутницата на първия кучкар в нашата държава. Пропуснах затлъстялата, добродушна и пасивна сантбернарка, Искра Федосиева, безличните, вечно лаещи срещу дивеча и послушни гончета, депутатите от ГЕРБ. Но, при такава обилна кучешка популация, не може да се сетиш за всички.

След тази свирепа господарска глутница търчаха със скимтене и комична имитация на свиреп лай опозиционните псета: Тук беше пекинезът Сержо Станишев, със сплескана муцуна и сексуална ориентация, но с неуморна свирепа простотия, пинчерът Сидеров, който, по духовна сила и красота, се родееше с плъховете и, подобно на тях, беше близал ръката на кучкаря, а сега вече бе готов да я захапе. Човек можеше да види и дакелът Доган, който изглеждаше кротък, победен и опитомен, но, при първа възможност, би се впил в гърлото на кучкаря. Нека не забравяме и за кокершпаньола Янев, който изглеждаше благ и безобиден и също толкова тъп и, когато се опиташе да залае, само разсмиваше глутницата. Най-отзад, на опашката подтичваше кралският пудел Симеон. Той не можеше да гони, не умееше да хапе, нито дори да лае, но пък си имаше синя аристократична кръв. На лице бяха и двете немски овчарки, Мартин и Иван, които се опитваха да минат за свирепи, но езиците им сами се вадеха в готовност за близане, появеше ли се шанс да се доберат до някой недооглозган кокал.

А какво да кажем за фона, за масовката или миманса, т.е., за кученцата, които само стоят и наблюдават парада на фаворитите?! Тук бяха болонките журналисти от политическия слугинаж, които са най-многобройната пасмина от кучешката популация. Рамо до рамо с тях се кипреха декоративните пудели-манекенки, поп фолк певачки или „миски”, чиято заветна мечта бе да оближат…на някой от великата глутница или даже на самия кучкар (само да им дадат някоя предизборна халтура).

А къде бяхме ние, скъпи мои приятели? Намериха ли местенце в моя сън и обикновените, неопощените, ненахранени и необезпаразитени нищожества, наричани в България електорат?

Е, тъй като нито глутницата, нито свитата й е хукнала нанякъде да бяга, на въженцата остава да увиснем ние. Защото ние сме помиярите! За какво ни ползва Великият кучешки господар?

Той не разчита да му помагаме в лова, защото тайно съчувстваме на дивеча и у нас дивото зове.

Не ни подхвърля кокали, тъй като се досеща, че бихме ги изгризали, но, след това, едва ли бихме облизали ръката му.

Не ни свири със сладкогласия си ловджийски рог, тъй като не си мисли, че ще завием от солидарност или приветствено ще заскимтим. Не, ние ще заръмжим дълбоко и яростно и ще видим дали е защитено гърлото на кучкаря.

Ето защо, ние ядем помия, слагат ни електорални номера на ушите, затварят ни в кучкарници, говорят ни, че месото съществува само в легендите, зародили се в дебрите на леса. Ние сме пълни със СРС - бръмбари, вместо бълхи, опашките ни са подвити и пълни с тръни и репеи, а, когато намерят удобен повод, с радост ни натикват в кучкарници и дерат кожите ни за палта. После ни убиват с тухли или камъни по главите и твърдят, че са ни евтанизирали.

Когато дойде денят на изборите, слагат в рядката ни помия по някой кокал, твърдят, че ни помагали да се европеизираме, да се бойковизираме и отчитат луди пари за програмите, с които ни просвещавали. Помиярска съдба!

Но, ако бях на мястото на нискочелия нагъл и примитивен кучкар, бих треперил не от глутницата, не от нейната опозиция, не от декоративните зрители, а само от помиярите. Защото ние няма какво да губим и добре помним красотата на това да бъдем свободни вълци. Защото у нас свободата, достойнството и поривът на дивото все още зоват!

И нека кучкарят си припомни за един много мъдър древноелински мит, за Актеон, ловецът, когото разкъсали собствените му хрътки!

 

Паула Лайт - 25.06.2011г.

http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

http://bg.netlog.com/paula_light

 

Не знам на какво се дължи този странен феномен. Може би, на някакъв неразбираем код, заложен в човешките гени. Фактът, обаче, си е налице. Повечето народи изпитват добродушно снизхождение, състрадателна загриженост или дори някаква особена почит към чалнатите, идиотите, лудите или малоумните по рождение. Пазят ги, хранят ги, грижат се за тях и дори, при някои племена и народи, ги прогласяват за свещени и недосегаеми.

При племето Йоруба в Западна Африка, например, съществува мит как бог Обатала Белият, създателят на човеците, веднъж се напил с палмово вино. Той бил горд и самонадеян с таланта си и продължил да работи в нетрезво състояние.

Тогава създал глупаците, пияниците, олигофрените.

И до днес иначе суровите хора от тая бедна общност примирено търпят издевателствата на такива нещастници.

Ако шефът ти е йоруба и ти отидеш на работа пиян, няма да бъдеш уволнен, а той ще охка състрадателно и ще нареди да ти слагат студен компрес на главата.

Навред из селата на това племе хората хранят и отглеждат умствено неразвитите си членове.

На другия край на света, в славянска Русия, наричат такива личности „юродиви”, вярват, че, кой знае защо, те са по-близо до Бога и се стремят да им помагат и да се грижат за тях. Никой не ги тормози, нито им се присмива.

В Англия и САЩ наричат такива хора „cracky” или „loony” и добродушно търпят издевателствата им.

Всичко това съвсем не е лошо, защото е признак на достоен за уважение хуманизъм. Но, все пак, мисля, че да поставяш такива човешки същества на върха на социално-политическата пирамида, начело на своята държава, също е вид особена лудост. Доколкото знам, това чудо съществува само в България.

Нека се върнем в епохата на социалистическата диктатура, в „татово” време. Може би, тогава бяха положени основите на тая странна традиция да ни управляват идиоти!

Тодор Живков си беше един отявлен селски простак, неспособен на ораторски чудеса, който често в речите си сипеше невероятни глупости.

Сигурно всички от онова поколение си спомнят как беше заявил мъдро в една своя реч: „Тая година полупроводници, а догодина, цели!”

На един български град закъсал без поминък, за който беше чул, че почвата подхождала да се сеят картофи, беше заявил, че хората ядат повече, отколкото печелят и покровителствено ги беше насърчил: „Дръжте се за картофите!”

Бисерите на тато нямаха край. Родителите ни с усмивка имитираха новогодишната му реч, която неизменно завършваше с лозунга: „Да живее нашата Татковина, НРБ!” В речта имаше куп чудатости. Например, бай Тодор обичаше да казва „хилядо” вместо „хиляда” Или да хвали с пяна на уста социализъма, марксизъма лененизъма, но за няколко десетилетия всички му бяха свикнали.

Нещо повече, обикновените хора реагираха на тази простотия с някаква развеселена и разнежена толерантност. Битуваше идеята, че човечецът е добър ама наивен и тия гадове, подчинените му, го „лъжат”! Така българите си обясняваха всяка проява на насилие, вопиюща глупост и безхаберна простотия в държавното управление.

Ако мислите, че тато съзнаваше себе си като глупак, дълбоко грешите! Напротив, той се смяташе за задълбочен теоретик на марксизма и ленинизма и избраните му съчинения, доста томове в луксозна опаковка, украсяваха всеки кабинет на средната номенклатура и бяха превеждани на множество езици. Разбира се, за сметка на България!

Може да ви звучи невероятно, но в българското посолство в Лагос можеха да бъдат намерени съчиненията на Тодор Живков както на български, така и преведени на йоруба!

Познавам една специалистка, българска филология, която на времето се дипломира с темата „Сложните съчинени изречения в трудовете на другаря Тодор Живков”

Когато я будалках за това, ми отговаряше през смях, че ползата била двойна: Така се налагало да прочете голяма част от съчиненията, които били много смешни, а и на нито един преподавател не би му стискало да й напише двойка на защитата.

Традицията за стремеж към идиотия в държавното управление продължи и след, както казват шеговито хората, „избухването на демокрацията”.

Няма да се спирам подробно на епизодичните герои, които прехвърчаха на политическия небосклон като комети.

Димитър Попов с неговото „За бога, братя, не купувайте!”; Ренета Инджова с битката й срещу мафията и т.н. и т.н. Ще прескоча още няколко политици, за да се спра направо на Симеон Сакскобурготски.

Невероятните му речи са паметни в съзнанието на българите. Например, как щял да оправи България за осемстотин дни, как българите трябвало да си „оправят чипа” и други незаменими бисери. От време на време, когато опашатите му лъжи и безумни фантазии ставаха нетърпими, той призоваваше „поданиците си” снизходително: „Вервайте ми!”

Имидж мейкърите му, ако се изразя с тази грозна чуждица, направо се виждаха в чудо. Те се опитваха да извинят и обяснят простотиите на вожда си с недобро владеене на езика. Слушала съм го, обаче, да говори и на английски и отговорно заявявам, че проблемът му не беше лингвистичен. И в тия случаи той говореше езика безупречно, но изразяваше все същите простотии!

Накрая, на някой дойде спасителната идея премиерът да се самообяви за „господар на мълчанието”. Защото много мълчаливите хора или са глупаци, или мъдреци, а в съзнанието на царедворците битуваше надеждата да се опитат да изкарат протежето си мъдрец.

Впрочем, не беше нужно голямо усилие, за да пробутат на народа мита за „добрия Симеончо”. Българинът обича да го управляват глупаци и бе готов разнежено да целува и обувките на тоя клоун. Това народно настроение продължи, докато безчинствата на фаворита му в заграбване на имоти, изсичане на гори и банкови афери минаха всякакви граници. Сега неговото движение не е получило достатъчно гласове дори и за да влезе в парламента!

Все пак, въпреки цялата си антипатия към този „национален герой”, съм готова да се съглася, че у „царя”, както го наричаха блюдолизците, имаше и нещо добро. Той поне външно успяваше да покаже някакво лустро, което се дължеше на много десетилетия усилено добро възпитание. И, поне когато мълчеше, имаше благовиден и благоприличен вид.

Освен това, Европа е наясно, че такива беди се случват в големите монархически родове и се дължат на кръвосмешения, ставали поколения наред. Ако не си допускал в генотипа си малко свежа плебейска или пролетарска кръв с векове, твоята ДНК информация ще се предаде на наследниците изродена и, накрая, вследствие трагичната еволюционна девалвация, ще се стигне до явления като Симеон Сакскобурготски!

Та европейският елит припознаваше у царя неудачник, черна овца и провал, но, все пак, един от своите!

Черешката върху тортата на нашето изборно безумие, обаче, цъфна, когато на премиерското кресло седна пожарникарят Бойко Борисов.

Неговата кариера беше направо шеметна. От милиционер и пожарникар той станал мутра, регистрирал през деветдесетте години десетина фирми на ръба на закона и отвъд и доста позабогатял. След това, по безумната логика на българското мислене, бе назначен за главен секретар на МВР. После, някак набързо стана столичен кмет, спретна си някаква партийка, спечели изборите и оглави българското правителство.

У пожарникаря битува една черта, която определено липсваше на неговите предшественици - болезнено честолюбие и отчаяно желание да се изявява в степен, която психиатрите наричат „мегаломания”. Мисля, че той се е въртял и се върти суетно пред телевизионните камери по-често и по-упорито и от най-кокетната манекенка или поп фолк певица. Бедата му е там, че искрено си вярва как всяка негова дума е истински бисер!

Издънките му започнаха още по времето на парламентарните избори, когато в Чикаго определи възрастните избиратели в България като „лош човешки материал”. Репликата шокира мнозина, но някак си я замазаха, обвинявайки журналистите, че са я извадили от контеста. Никой не подозираше, че бисерите на пожарникаря едва сега започват!

Тъй като премъдростите му са прекалено много, ще ги сортирам условно на няколко категории: зле употребени лексеми, комични гафове, сериозни политически издънки.

Нека започна от най-безобидното, просташките думи. Вероятно, хора, които обичат словото, са били впечатлени, че в своите премъдрости българският премиер назовава кюфтетата „кюфтаци”, шортите „шортета” и т.н. Истина е, че такива сленгови изцепки са неприятни, когато се ронят от устата на първия човек в държавата, но, все пак, се търпят.

По-малко търпими са опитите на Бат’ Бойко, както го назовават феновете му, да ни поучава. Ще дам само два много красноречиви примера.

В телевизионно интервю, в което ставаше дума за кризата и тежкото материално положение на българина, премиерът ни даде за пример на оцеляване майка си, която на времето се справяла с трудностите като сеела картофи и призова слисаните си сънародници да вършат същото. С този призив той надмина и тато!

В друго интервю, свързано с проблемите на безработицата, той оскърби фриволно куп достойни българи, като заяви, че, за да ги уволнят от работа, би трябвало добре да си помислят дали причината не е в самите тях.

Трагикомични са и поучителните му слова с главен герой добрият Бойко Борисов. Например, колко беден бил някога и как бил принуден да яде филийка, намазана със свинска мас. Недоизреченият контест гласеше, че, благодарение на голямата му кадърност, той сам се е издигнал до сегашните си шеметни висоти!

Тия абсурдни речи са смешни и жалки, но, въпреки че будят присмех, те не правят големи бели.

Ала в речите на пожарникаря има не само гафове, но и гадости!

Неговият министър и протеже Симион Дянков определи академиците от БАН като безполезни   феодални старци, а премиерът с нищо не опроверга изявленията им.

Бойко си позволи да нарече „нагли” две достойни дами, магистрати, които, за да изразят принципното си несъгласие с кадруването и лобирането в съдебната система, направиха моралния избор да подадат оставката си от ВСС.

„Нагли” той нарече и хората от опозицията, че си позволили да упражнят конституционното си право и да внесат вот за недоверие към правителството.

Наред с простотията и безмозъчната реч, пожарникарят се отличава и с дълбока и искрена самовлюбеност.

С истински патос той реже ленти и мълви как щял да влезе в историята.

Разглезено заявява, че щял да се заключи сам на рождения си ден (като,че ли някой го интересува това), защото не искал поздравленията и подаръците от „колегите” (подчинените) си. Момчето се цупи, че героизацията и обожествяването му от поданиците не са на необходимата висота.

Това си е негова лична работа и въпрос на култура и добри маниери, но когато заявява, че не искал да влезе в парламента, защото хората там му били неприятни, това чупи всеки рекорд по безумие и нахалство! Все пак, не би следвало да забравя, че се намираме в една парламентарна република

Не си струва да обсъждам позата му на мъченик, че бил преследван от комунистите и затова бил влязъл в школата в Симеоново само в най-непривлекателната специалност. Изглежда, човекът забравя, че е бил член на БКП ( напусна МВР в знак на протест, че  вече е деполитизирана) и хората, които помнят това, още са живи. Моето лично мнение е, че приемането му във Висше учебно заведение, макар и в не най-добрата специалност, е нечий безпринципен компромис, защото дори и от пожарникарите се изискват много научни и нравствени качества, за да си вършат работата добре.

Гафовете и издънките на вожда ни са безброй. Едва ли има българин, който вече да е в състояние да приеме на сериозно позицията му за промяна в размера на пенсиите или заплатите, на осигурителния стаж, на основната насока в енергийната политика на страната. Дори един ветропоказател би бил по-праволинеен от него и вече никой не му вярва.

Отново мъдрият пожарникар е заявил, че с вота за недоверие опозицията се стремяла да открадне това, което е останало! Всъщност, не че точно тази част от опозицията никога не е крадила, но с това изявление излиза, че ГЕРБ е заграбила повечето, а сега предстои разпределението на останките!

Бойко се проявява добре, може би, само на спортната площадка.

Засега, овчедушните българи кротко си мълчат и разнежено наблюдават невероятните спектакли в изпълнения на „своето момче”. Защото в националното ни самосъзнание простотията е започнала да се котира като нещо трогателно, похвално и забавно. „Горкото момче!”- сигурно цъкат с език нашенските съдници. - „Тия лоши министри го лъжат и за туй не ще да ни качва пенсиите!”

Все пак, намери се един човек, който искрено заяви, че царят е гол. Това беше Иван Славков, Батето, който вече не е сред нас, живите. Бог да го прости. Та някога той се обърна към премиера:

„ Бойко, дете мое”, - каза му.- „Когато пазеше кучетата на дъщеря ми, да беше прочел поне една книга!”

Мисля, че батето по душа си беше оптимист. Лично аз се съмнявам дали премиерът може да чете книги (Колко ли му е пипето по литература?!) а дори и да може, доколко ще се възползва от това свое умение.

Засега, пожарникарят е черешката върху тортата по глупост, простащина и срамно невежество.

Не казвам, че сред другите политици в Европа и по света има само ангели!

Силвио Берлузсконе и Никола Саркози са женкари. Владимир Путин е властен и отмъстителен. Барак Обама е бивш адвокат, а адвокатите рядко влизат в Рая. Но нито един от горспоменатите не е бил определян някога като невежа и глупак дори и от най-яростните си опоненти. Нито един!

Понякога ми се ще народът ни да не стигаше чак толкова далеч в своето състрадание и доброта. Нека се грижи за своите малоумни, нека, ако трябва, им отпусне президентски пенсии, но, за Бога, да не ги поставя на кормилото на държавното управление!

Защото, ако се следва възходящата градация,  какво чудо ще бъде следващият ни премиер? Какво?! Да си призная, страх ме е дори да си помисля!

Паула Лайт - 22.06.2011г.

http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

http://bg.netlog.com/paula_light

 

Не бих искала читателите да бъдат заблудени от това романтично заглавие. Уви, материалът не е вълшебна приказка, а малко тъжна и доста смешна хроника за това как се формира едрият капитал в България, кой държи юздите на икономическата колесница и какъв е коренът на най-богатите и привилегировани наши съграждани. Героиня на моя разказ е една особено забележителна „дама”, Цветелина Бориславова Карагьозова, банкерка и инвеститор в туристическия бизнес и голямата „любов” на премиера-пожарникар, Бойко Борисов.

         Съгласно статистиката, тя е сред десетте най-богати българи, а личният й капитал възлиза на над триста милиона лева.

         Неотдавна, на едно интервю, дамата заяви, че е привърженик на езотеричния, духовен подход към парите, усетени през призмата на личното израстване, защото не можем да използваме за лично израстване нещо, което не сме придобили със собствени усилия и не се отнасяме към него с грижа и любов.

         Ако не беше толкова смешно, щеше да е наистина печално, защото в отношението на Бориславова към парите и натрупването им, към бизнеспартньорите и интересите на другите хора има толкова грижа и любов, колкото в чувствата на една хиена към плячката й. Забележете, хиена, а не лъвица или бенгалска тигрица. Защото Цветелина не трупа собствени пари и не заграбва собствена плячка, а грабва по някой кървав къс месо от муцуните на истинските хищници, около които се върти пълзешком. Но, като всяка хиена, е готова да разкъса някой, който е по-слаб от нея.

         Каква е действителната природа на финансовата дейност на тази „бизнесдама”, почетен консул на Република Исландия и човек, когото спрягат като координатор и балансьор на едрия капитал? Ами, драги приятели, подобно на цяла плеяда женици, майки, съпруги, тъщи или любовници на властимащите, тя си е просто една перачка на пари. Такава, каквато е тъщата на министъра на вътрешните работи, Цветан Цветанов, майката на Вальо Топлото и т.н. и т.н. Само че Цветелина пере гащите на премиера на нещастната ни държава и на кръговете около него. Затова мръсната пяна е повече, но възнаграждението, също.

         Сигурно някои от вас си казват, че с радост биха запретнали ръкави и биха се кандидатирали за перачи при такова възнаграждение. Хубаво, но, за да стане една жена перачка на пари са нужни определени качества. Те не са нито морални, нито интелектуални. Необходимо е най-вече да има подходящия класово-партиен произход и да е вкусвала от месото на социалистическата трапеза във времена, когато ние познавахме само вкуса на кокалите. Бориславова отговаря на това изискване. Тя е дъщеря на Борислав Карагьозов, служител на ПГУ на Държавна сигурност, който развива своята дейност под маската на техническо лице в редица посолства на НРБ, в САЩ, Индонезия, Румъния, Испания.

         До осемнадесетгодишната си възраст „малката перачка” рядко е стъпвала на нашата „земя като една човешка длан”. Тя придружава татенцето в различни дипломатически представителства, завършва руска гимназия в Букурещ и пак там започва да учи философия. Чудела съм се с какво философията привлича хора от една категория. Духовният събрат на дамата, Ахмед Доган също завършва тази специалност. Както и да е, поради отзоваване на баща й, Цветелина се завръща в България и завършва испанска и английска филология в Софийски университет и Международни икономически отношения в УНСС. Ползва се от всички привилегии на кръговете, близки до Държавна сигурност. Още като студентка работи в Международния отдел на университета. Когато завършва работи известно време в българското търговско дружество „Инко”, на което се носи славата на един от механизмите, с които червените източват пари. После е назначена да отговаря за Балканите в европейската фирма СПЕА, която се занимава с производство на тестово оборудване за електроника. Работи известно време и в стопанско обединение „Гъвкави автоматизирани производствени системи”(”ГАБС”). Изобщо, кариера на средно интелигентно и послушно социалистическо момиче, пръкнало се от подходящия класово-прогресивен корен. Ползва се от обичайните привилегии и върши обичайните малки подлости, които добрите червени девойки считат за свой партиен дълг. Сключва подходящ брак със Стефан Абаджиев, син на Иван Абаджиев кандидат-член на политбюро на ЦК на БКП и посланик на НРБ в Румъния. Произвежда подходящия брой деца (две), движи се в подходящата за подобните й социална среда. Но през 1989 задухва вятърът на промяната…

         Според медийния фолклор, подобно на Жулиета, Цветелина среща своя Ромео, Бойко Борисов, в един автосервиз. Срещата е случайна и, както си ремонтират возилата, между тях спонтанно като тротил или динамит избухва дива, безумна любов. Жената изоставя семейство и деца и предано следва любимия си. Звучи много красиво, но абсурдно и невероятно. Как пък се случва тази романтична среща да съвпадне с промените, които изискват определени икономически мерки от Държавна сигурност, по-глобални и мащабни от смешните куфарни пари? И, дори да приемем, в името на безпристрастността, че тия двамата са събрани не от икономически задачи, а просто от стреличките на Амур, последвалите събития опровергават това.

         Двамата влюбени не се гушкат далеч от света, а усърдно се занимават с финансово-материалните му аспекти. Вместо цветя и шампанско в леглото, хобито им е трескава регистрация на фирми. Вместо на еротичен куитос и духовно единение, те се отдават на търговско съдружие.

         Същата година, (какво удивително съвпадение!), Цветелина напуска работата си и се захваща със собствен бизнес. В ранната й биография на перачка можем да я свържем със следните фирми:

         „Ипон-2”-ООД, където е съсобственик с Бойко Борисов с дял 50% от капитала; „Прахайм”-ООД - Червен бряг, регистрирана през 1996 г., където е в съдружие с Бойко Борисов и с „Прайм инвестмънт тръст”, един от основните акционери и учредители на ТС Банк; „Цебра”-ООД, регистрирана през 1994 г., където е съдружник с Бойко Борисов и Живко Делчев (последният контролира ТС банк, банката на мутрите, където се перат натрупаните от рекет и престъпна дейност пари и се участва в приватизацията, тъй като никой не обследва произхода на кредити. Тази банка е рефинансирана от ДСК на гърба на клетите дребни спестители); „Сириус-2”-ООД, регистрирана през 1992 г. в съсобственост 50% на 50% с Бойко Борисов. До 1997 г. в съдружие с днешния премиер Бориславова е и в „Химтекс” - АД, заедно с Мирослав Дерменджиев. След това, на мястото на Бойко Борисов в съвета на директорите влиза Веселинка Карагьозова, майката на нашата героиня. Междувременно, с неизчерпаема енергия Цветелина става председател и на две фондации и регистрира офшорката „Трол” със седалище в Лихтенщайн, чийто търговски представител е в България. Адресът на представителството е същия като на „Ипон”.

         Да ви кажа честно, направо ми се къса сърцето! Горките влюбени! При такъв усърден и свръх натоварен делови живот едва ли им е останало много време за любов. Но стига циркове! Нека напуснем за малко света на романтичните балади. Ще ви споделя какво, според мен, е събрало двете гургулици, какво движи партньорството им и ги кара да делят една съдба.

         Мисля, че всичко опира до това как да се приватизира производствената и банкова дейност, да се изперат криминалните червени пари и да си вземат дължимото копоите на ДС. Необходимо е да се регистрират фирми на „наши хора”, подпомагани от босове на престъпния свят, през които да премине „голямото източване”. Офшорката сочи, че се касае и за пари, скатани зад граница. Повтарям, това е само хипотеза, но не виждам друг разумен начин, по който да се обяснят събитията. Пътищата на нашите герои се кръстосват с пътеките на тъмни субекти като Румен Николов - Пашата, Алексей Петров и други съмнителни особи, но, какво да се прави, класово-партиен дълг!

         В еволюцията на нашата перачка, обаче, към 2 000 година настъпва революционен скок. От съмнителна бизнесдама тя се издига до солидна банкерка. Как става това?

         Покрай СИК, „златната двойка” е доста гъста със Славчо Христов, който, от своя страна, е в центъра на известния кръг „Олимп”, свързан с хора от правителството на Иван Костов. През 2 000 г., чрез офшорни дружества, Славчо притежава над 40 % от капитала на „БРИБанк” и е председател на надзорния й съвет. През същата година, тази банка приватизира фалиралата Стопанска банка и двете се обединяват под името СИБанк. Тъй като Христов има контакти с правителството на Костов, през банката започват да минават почти всички държавни плащания: НОИ, БТК, НЕК, МВР, митници. След скандала с приватизацията на „Нефтохим”, банката започва да обслужва и парите на „Лукойл”. Малко след това охранителната фирма „Ипон”, която и дотогава охранява обекти на Славчо Христов, сключва договори за охрана на „Лукойл”, „Мобилтел” и други фирми, близки до властта.

         През 2001 г., следвайки декрети  накъде ще задуха вятърът, още преди изборите Бойко Борисов става охрана на Симеон Сакскобурготски, а преданата му „любима” започва да придружава царица Маргарита на различни светски събития. По това време Бориславова е член на Управителния съвет на „Бентонит” - Кърджали и „ОЦК” - Кърджали, които са акционери на СИБанк. След идването на Симеон на власт, на това основание, тя е издигната за директор на Надзорния съвет на банката. Така тя поема управлението на мястото, в което много от акционерите са офшорни фирми и е спрягано като една от най-големите перачници на пари в България. Целта на нашата перачка е да се отърве от съмнителните капитали, да легализира банката, да предаде на фасадата й порядъчен облик. Затова, тя започва процес на отърваване от офшорките, вдига няколко пъти капитала, продава дялове, строи хотели, финансира Водноелектрически централи.

         През 2003 г. офшорните фирми излизат окончателно. Бориславова започва да придобива дялове на свое име. Лично аз считам, че тия дялове не са нейни, а на Борисов, но това е само мое предположение. През въпросната година пожарникарят става главен секретар на МВР, погва съответните престъпни групировки, някога негови съратници и полага грижи голяма част от бизнеса на кръг „Олимп” да премине в нежните ръчички на неговата Цветелина. Очевидно, с оглед сомалийското отношение към правилата, законите и реда в България, по традиция този бизнес си върви с ония, които са на власт. Следваща задача на перачката е да сложи ръка върху колкото се може повече късове от българския туризъм. Така банката става основен кредитор на „Пампорово” - АД. През 2004 г. СИБанк финансира строителство в курорта на лифтове, писти, хотели. През същата година „Мултигруп” преотстъпва бившата резиденция на Тодор Живков в Приморско, „Перла” на банката. През 2006 г. Бориславова пряко или косвено вече притежава 46,78 % от банковия капитал.

         Тъй като задачата за изпиране на мръсните пари вече е изпълнена, а пожарникарят е кмет на столицата, 70 % от банката са продадени на белгийската КВС, а нашата героиня запазва на свое име само 22,3 % от капитала, но не се отказва от позицията на шеф на Надзорния съвет.

         За международните изяви на перачката също има какво да се каже. Сделката с исландския милиардер доказва, че акулите се надушват през седем морета и океани.

         Все пак, какво в СИБанк прави най-скандално впечатление?

         Обичайното е политиците, сами или чрез подставени лица, да се тъпчат с благинки до пръсване, докато са на власт, но в опозиция, макар и с болка в душите и глухо ръмжене да отстъпват кокала на новите управляващи муцуни. Тази банка, обаче, никой не я закача. Тя цъфти и процъфтява при Костов, при Симеон Сакскобургготски, при Станишев и тройната коалиция, а сега и при герберите. Тук са всички държавни плащания и клетите граждани се товарят с непосилни комисионни. При нито едно правителство не можа да се намери контролен орган, който да реагира на факта, че една съмнителна частна банка се е превърнала в трезор на държавата, както казва Велизар Енчев. Нещо повече, с използване на вътрешна информация банката смуче кръв по-ненаситно и от пиявица. Една година преди остатъчната приватизация на БТК тя започва трескаво изкупуване на компенсаторки, които, поради факта, че никъде не се котират, струват по 0,50 ст. парчето.

         След това правителството на Сакскобургготски обявява, че 30 % от БТК ще се купуват с компенсаторни бонове и само за една нощ тези акции скачат повече от двойно. Изглежда, СИБанк, за разлика от простосмъртните бизнесмени, е имала вътрешна информация. Откъде иначе да знае за това решение предварително? По това време пожарникарят е главен секретар на МВР. Ясно… Само че тия никому ненужни хартии, неподходящи и за тоалетна хартия са давани като компенсация за репресирани и ограбени българи, чиито имоти, придобити с усилия и труд, са национализирани след славния септември. Ограбвайки ги по този начин нашите герои се тъпчат с нечия кръв, сълзи и загуби. Да им е сладко!

         При конкурса на Държавна агенция Пътна инфраструктура за заплащане на винетките се случва тъй, че точно СИБанк прави най-изгодната оферта. Пак намирисва на получена под масата информация. И как да мислим това за щастлива случайност, когато министър Росен Плевнелиев е протеже на Бориславова, както и министъра на икономиката Трайко Трайков? Нима е случайност, че СИБанк, въпреки смяната на собствениците си, все още се нарича шеговито между хората „Цветелинбанк”?

         Иначе перачката продължава да вилнее и да граби, разбира се, не само за своя сметка най-апетитните остатъци от вече оглозганата ни до дъно държавица. Сега се цели в зимните курорти. Организирала е „Асоциация за устойчиво развитие на планините” и строи хотел съвместно с дясната ръка на Доган, на когото се водят като собственост Боянските сараи. Не е ли тъжно, че всички зулуми на онова нищожество ще се разминат, в крайна сметка с едно съборено барбекю?

         Интересен факт, който буди още размисли е и организацията Глобална България, чийто координатор е перачката. Там влизат особи като Валентин Златев („Лукойл”), Сашо Дечев („Овъргаз”), Светослав Божилов и Левон Хампарцунян (банкери), както и социолози, журналисти  („Дневник”, „Капитал”, „24 часа”). Очевидно, нашата мафия е еволюирала и, за разлика от самотните акули преди е започнала да се движи и храни на пасажи. Горко на нас, дребните рибки.

         Питам се, все пак, щастлива ли е най-богатата дама в България? Носи ли й хармония и радост натрупаното имане? Приятно ли й е да бъде параван за имуществото на Борисов и подобните му?

         Наричат я Жената Вамп, но не са прави. Подобен прякор е подходящ за жени, които коват сами съдбата си, а не за перачки и слугини на червената мафия. Хиените не са лъвове. И, все пак, искрено казано, я съжалявам, колкото и смешно да ви звучи това. През 1997 г. мутри, опоненти на Борисов в бизнеса, взривяват джипа й и претърпява множество страдания. Щерките й не се развиват в естествена среда и приятелят на едната вече е впрегнат да пере. Фирмата му е спечелила конкурс за работа по метрото по време на кметуването на пожарникаря. После сигурно е ужасно да нямаш насита и да не можеш да се спреш.

         Веднъж, просто от любопитство изписах в търсачката „Цветелина Бориславова и благотворителност”. Не излезе нито един материал. Нито един! Очевидно, щедростта не е сред добродетелите на перачката.

         Та каква е тая любов към спечелените с труд пари? Това духовно отношение към плячката? Такова отношение може да има човек, който с усилия и с пот на чело е умножил спечеленото от дядо си и баща си, без да граби чуждото. Или изобретатели и творци, гладували преди да получат признание като Форд, Бил Гейтс, Джоан Роулинг. В насладата от честно спечелените пари няма нищо лошо, нито срамно. Но, подчертавам, ЧЕСТНО.

         Не знам как се чувства тази жена, когато отвори компютъра си и прочете някои коментари за себе си. Лично аз не одобрявам прекалената злоба и омраза на тия коментарии, но разбирам какво ги е породило. Гладни очи лошо гледат.

         Бих посъветвала Цветелина Бориславова да прочете „Легенда за Рен Богатия” от моите „Легенди от Сините планини” или, ако това е под достойнството й, тия пасажи от Светото Евангелие, които са свързани с богатия, камилата и игленото ухо. Тогава добре да се замисли щастлива ли е с мръсните си пари, щастливи ли са децата й, чието детство е ограбила, разделяйки ги след развода и, може би, да промени нещо в живота си, защото няма кой знае каква гордост в това да бъдеш перачка на мръсни червени пари.

 

Паула Лайт  - 20.03.2011 г.

http://bg.netlog.com/paula_light

http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

ИЗЛЕЗЕ ПОРЕДНАТА МИ КНИГА „ЛЕГЕНДИ ОТ СИНИТЕ ПЛАНИНИ” на Изд. „ДИЛОК”(във всички книжарници в страната)

http://dilok.net/article108.html 

 

 

 

Книгата „Легенди от Сините планини” автор Паула Лайт на издателство „ДИЛОК” http://dilok.net/ вече е на книжния пазар. АНОТАЦИЯ             За да заблещука в душите ни перла, нужна е песъчинката на болката и страданието. За да се трансформира кипящата горчива смола в кехлибар, трябва да се премине през най-тежкото изпитание, наречено време.             Тези осем приказки от света на Сините планини ни даряват пътека към безкрайността. Пътека, по която разбирането ни за живота и смъртта, за любовта, за истинската мъдрост, за творчеството и милосърдието ще се извисят до ново, различно нив             Светът, в който ни въвежда авторката, е приказен и фантастичен. Но приказките, понякога, са по-истински от горчивата реалност.             Попитайте сърцата си и си спомнете за розата на Малкия принц, за крачката на Алиса през огледалото или за палавата усмивка на Питър Пан. Тогава затворете очи и смело поемете към Сините планини.           На добър път!

 

От Паула Лайт към вярноподъническият елит от българи живеещи в Чикаго и техните коментарии във връзка със статията „Консули, клоуни или консуматори? Ето и линка на статията, а също и линка на отговора на Паула Лайт:

 

http://zemedelskozname.com/BZNS/?p=1308

http://bg.netlog.com/paula_light/blog/blogid=85353

 

                    Уважаеми дами и господа,

 

         Чувствам се щастлива и поласкана, че осмина мои сънародници са намерили за необходимо, макар и в негативни краски, да обърнат внимание на скромния ми материал.

         Подобно на всички вас, аз също уважавам екипа на вестник „България сега”. Затова, щом на страниците му сте определени като елит, нямам и капка съмнение, че сте именно това.

         И там е разковничето, скъпи мои сънародници, за толкова различната ни позиция. По високите планински върхове слънцето грее ярко и щедро дарява лъчите си. Но в долините, клисурите и пропастите вее студ и мрак.

         Аз съм на хиляди мили от Чикаго и се информирам за личностите и събитията при вас дистанционно. Откровено казано, смаяна съм! Във вашите становища прозира доволство и благодарност от качествената работа, професионализма и човещината на родните консули. От форумите, писмата изпратени до мен и читателските мнения на другите наши сънародници, намиращи се в същия щат и другите тринадесет подведомствени на същата легация щати, най-меко казано, не блика същият възторг.

         Как да си обясня това противоречие? Мисля, че отговорът е много прост. Вие сте каймакът и дипломатическите ни представители не могат да си позволят конфронтация с вас. Доброто сътрудничество е и в техен, и във ваш интерес. Едва ли на този свят съществуват институции и лица, които биха си позволили пренебрежение към своите спонсори.

         От другата страна на барикадата е така нареченият средностатистически българин, „сивата маса”, „човешкият материал”, „суроватката под каймака”. Само че, простете, за мен тия хиляди човеци означават повече от вас, колкото и да ви уважавам. Ценя повече тия, които с месеци чакат за документ или заверка на пълномощно, тия, които в труд и мизерия, анонимни и самотни, се борят за залък хляб за себе си и за семействата си в Родината. От вашата висока камбанария, те могат да изглеждат анонимни, вулгарни и незначителни, но разберете: Няма каймак без мляко, кула без основи, дърво без корени! Вие сте това, което сте, благодарение на тях. Аз, също…

         Та те, редовите български емигранти, не изразяват високо мнение за качеството на работа на българските консули. Статията си предложих по повод читателски въпрос какво мисля за назначението на „Шкумбата”. Написах я от уважение към интересуващите се, а не за „тлъсти банкови сметки” нито за защита на нечии котерийни интереси, а още по-малко от злоба или любов към махленския скандал.

         Проблемите са принципни. Лично аз, нямам нищо против Лила Георгиева или господата Дончев и „Шкумбата”. Смятам, обаче, че консулите следва да са дипломати от кариерата или юристи със специалност международно право по образование. Смятам, също така, че не трябва да се назначават трима консули, когато няма средства за бензин (последното пиша по ваше сведение). Вярвам, че към проблема с акредитирането на дипломатически представители трябва да се подходи задълбочено и принципно, за да могат нещата, поне малко, да се подобрят.

         Аз живея в България, дами и господа. Тук, където, преди два дни, умря дете, поради дефектите в здравната ни реформа, а родителите търсеха кредит, за да го погребат. Тук, където превъртял от мизерията пенсиониран военен уби с пистолет сина и съпругата си, а, накрая, посегна и на себе си. Тук, където угаснали погледи търсят в угасналото небе искрица светлина. И тук бодряшкото позитивно мислене би било плиткоумие и цинизъм, а не доброта!

         Истината понякога люти като горчицата на другаря Чичерин. И, ако съм успяла да сложа мъничко от нея под опашката на котката, нашата колективна съвест, не съжалявам за това. Радвам се, че сте усетили горчивия вкус. Вие, елитът, трябва да си дадете сметка какво е положението и, ако можете, ако искате, ако дръзвате, да го промените!

 

         Ваша скромна почитателка: Паула Лайт.

България - 15.09.2010 г.

 

Ето и коментариите на вярноподъническата агитка от ЧИКАГО (моят отговор във връзка със статията ”Консули, клоуни или консуматори? по горе)

http://www.bulgariasega.com/interesting_facts/gledishte/8390.html

 

Поставете Голямо заглавие на страницата

 

Как се сади омраза

Другото мнение по повод статията „Консули, клоуни или консуматори”

 

Подреждане на изказванията

1 Чападжиев

2 Др Виолета Симов

3 Кина Бъговск

4 Русен Русев

5Динко Динев

6 Климент Величков

7 Никола Чаракчиев

8 Тодор паунов

 

Шефкет ЧАПАДЖИЕВ

Някъде преди 7-8  години Шефкет Чападжиев беше провъзгласен за „Емигрант № 1” на  България”. Преминал през най-трудните пътища и премеждия по пътя към свободата и започвайки от нищото – стига впечатляващи успехи при печатарския бизнес в Чикаго. Известен е като спонсор и дарител, посещава всяка година България, срещал се е с всички български президенти и управата на много институции в изпълнение на своето посвещение да прави всичко, което е добро за Родината.

Моите впечатления и моето отношение към Генералното консулство на България в Чикаго и неговите служители е положително. Вършат професионално своята работа. Благодарение на Валентин Дончев нашите обществени организации се свързаха с американски личности и институции и работят съвместно. Познавам лично семейството на консул Лила Георгиева, баща и и майка и. Те са много добри хора. Тя дойде в Чикаго и показа как трябва се работи. Има перфектно образование,  добър стаж, говори няколко езика, контактна и енергична е. Направи грешка в по-младите си години. Получи си наказанието. Изтърпя го. Никой не е перфектен. Бива ли заради този необоснован шум, който се дигна, да загубим така добре обучен специалист, човек в когото държавата е вложила много средства и има много надежди? Сега тя върши отлично своята работа в Чикаго. Нека се успокои от честите атаки. Все за някои ще е виновна. Особено на такава работа като нейната. Такъв е животът. Специално за нея при най висок рейтинг десет, аз и давам десет.

 

Доктор Виолета СИМОВ

Доктор Виолета Симов е сред най-познатите и почитани имена в българската общност. Има забележителни професионални достижения и авторитет сред американските медицински среди в Чикаго. Позната е с хуманитарната си дейност, като дарител, спонсор и инициатор в областта на духовното и културно развитие на българската диаспора.

Прочетох статията и съжалявам, че респектиращ вестник като „България сега”, е поместил този материал на страниците си. Човекът, написал тези редове, показва че е на много ниско духовно ниво, да не говорим за журналистика. Неговите дарби и усилия са вложени изцяло във вулгарността на израза. Той няма никакъв интерес и грижа за хората, които живеят в Чикаго. Той или тя, анонимният автор,  е единственият човек, който знае  защо е написана тази статия. Ние тук в Чикаго не разбираме. Като че единствената цел е дискредитирането с крайно омерзителни и обидни щампи, каквито са характерни за булевардната преса, да нанесе морални рани на атакуваните от нея личности. И особено да ги дискредитира пред обществеността, вероятно и в професионален аспект. Споменавенето и на други дипломатически и консулски служби е слабо замаскирана неприязън, завист или желание да навреди на едни хора като Валентин Дончев и Лила Георгиева. Те са професионалисти от много високо ниво, което авторът /или автората/ не може да си представят и което, впрочем, не ги интересува и не ги възспира.. 

Обръщам се към моите сънародници – нека ние кажем нашата дума.Обръщам се към  тези, с които живеем и работим от 40 години в Чикаго, както и към тези, които съм посрещала и заедно сме вървяли напред в следващите години. Ние, които сме в центъра на събитията, виждаме ясно фактите до самите нас, а не погледнати от Витоша или Черно Море. Иска ми се да защитим и окуражим нашите сънародници в тенералното консулство на Републшика България,  които не са това, което казват за тях анонимни  и безотговорини, непознати и непознаващи нас личности. За мен сегашният екип на генералното ни консулство е действително добро попадение и късмет за нас. Думите написани от човек, който може и да не е стъпвал в Чикаго са неверни, тенденциозни и може би са само видимата част на още невидими сметки и цели.  .

 

Кина БЪГОВСКА

Българската художничка в Чикаго Кина Бъгавска, преподавател в Трайтън колеж е член на Американската ARC Gallery  и за десетилетие тук е направила над 40 излжби в САЩ. Членува както в Съюза на българските художници, така и в Съюза на българските журналисти. Като журналист и изпълнителен директор на изданията „България 21 век” е делегат на всичките досега шест Световни срещи на българските медии в чужбина. Бъговска е президент на Българо-Американския център за културно наследство в Чикаго.

Четенето на тази статия ме накара да се замисля за върху „доброто” и „злото”.

И кой знае защо се сетих  за любимия ми цитат на Ремарк, че „човек е великолепен в крайностите си -  в омразата, любовта..., но това което му липсва най-много е обикновената човешка доброта”

И опитвам се сега да проумея -  кой е по-лош за обществото:  дали онзи, който е направил веднаж глупава погрешна крачка,  но не е навлякъл вреда никому,  или онзи,  който с голямо старание и енергия  задвижва отрицателните енергии у хората?.

Прилича на стрелец, опианен от преследване на жертвата.  Дали това не е поредния словесен ексхибиционизъм, заболяване, типично за интернетните форуми радващи се на голяма популярност? Всички онези писачи, които имат завидно търпение и време да следят и най- малката новина и клюка, за да я раздуват, докато от „мравката направят слон”.

И там няма значение кой е прав и кой е крив. Няма значение, че тази словесна енергия няма да изглади причината, няма да реши проблема. Има значение, че е по-добре да отхвърлим и опорочим нещо, отколкото да се опитаме да го разберем и приемем. Станало е сякаш патология да се обединяваме около лошото, а не около доброто.

А колкото до това  дали някой върши добра работа в консулството – това е най-важният белег, с който се откроява сегашния състав на генералното консулство в Чикаго. Но също така важен за мен е и фактът, че при постоянната ни съвместна работа с г-н Валентин Дончев и г-жа Лила Георгиева винаги се радвам на искрен и човешки диалог, съпричастност и желание да се свърши колкото се може по-добре поетия ангажимент.

Имах удоволствието да работя с тях в съвместни дейности, свързани с нашия национален празник 3 март, при организирането на Чикагския филмов фестивал на документалния и исторически  филм в офиса и със съдействието на Мария Папас, както и при уникалния концерт за 24 май  с участието на младата и толкова талантлива българска пианистка, Виктория Василенко и американският оркестър под диригенството на маестро  Симънс. 

С г-н  Дончев обсъждаме  много идеи на Българо-Американския център за културно наследство, което в момента е един от най – сериозните и ангажиращи проекти за нашата общност.Когато е бил поканен, той никога не е отказвал да присъства на наши събрания. Въпреки, че след отрязаната една трета част от бюджета им  дори бензинът е под въпрос за нашите консулски пратеници. И не увеличаване бройката консули ще реши проблема, а повече финансиране  на консулската дейност, което ще подпомогне съвместните ни  усилия за опазване на българския език и култура и ще даде възможност за повече инициативи в търсене на чужди инвестиции за България.

 

Русен РУСЕВ

„Боен полит № 1 на България” и носител на Купата на Президента преди 12 години, майор Русен Русев от доста време е сред най-успешните брокери в Чикаго. Неговата здрава армейска закалка и стоманеният дух на въздушния ас го правят един от първите по авторитет и доверие българи в Чикаго.

Целта на политиката и политиците с национална идея в сърцето си,  е обединението на българите по цял свят. Идеята е да растем като нация, а за това трябва да се представяме добре и да се поддържаме. Другите трябва да гледат с добро око и с доверие към нас. Ако яростно и безотговорно, както е сторено с помощта на коментираната статията , сриваме авторитет и доверие към хора и институции, ако всеки търси само слабото място на сънародника си и се интересува само от своята изгода, ако някой сее интриги като това, което четем в момента – нищо добро не ни очаква и като народ и поотделно.

Бих подкрепил всеки, който работи за България и българското. Създава материални и духовни ценности. Не се грижи само за собственото си име и цифрите в банковата  сметка.

Що се отнася до Генералното ни консулствдо, моето мнение е, че те вършат добре своята работа. Затова искам да  ги подкрепя в това натрапено им коварно нападение.Не съм чул да не са били загрижени за нечии проблем, да върнатт някого, без докрай да свършат нещата, ако те са наистина възможни. Те работят много добре и с обществените организации, подпомагат нашата общност безрезервно. Зная, че сега бюджетът им е много малък. Но те правят повече усилия и се справят със ситуацията

А интриганти винаги е имало и ще има. По техния байрак се водят малодушните и бедните духом. Един трезвомислещ човек има своето мнение и не може да се повлияе от анонимни скандалджии. 

Нека човек се постарее да съгради нещо,  да му се запомни името, да кажат хората хубави думи за него.Обратното всеки го може. Интригантът може да очерни и най-чистия човек. Той получава удоволствие, когато представи в черни краски някого. Тежко ни ако не успеем да го разпознаем навреме. Ако заиграем по неговата музика.

Ако не можеш да направиш добро – поне не пречи!

С генералния консул Валентин Дончев и консул Лила Георгиева ние  от Чикаго сме  един отбор. Познаваме се много добре. Ние сме силен чикагски тим с тези хора, и никакви анонимни писания и измислици не трябва и не могат да ни навредят.

 

Динко ДИНЕВ

Присъствието на Динко Динав в Българското Чикаго личи в редица начинания и положителни събития. Той е сред създателите на българската преса в САЩ, създател на Българо-Американската Асоциация, учредител на българската футболна федерация и футболен клуб „ Балкан” в Чикаго. Сега има своя транспортна компания . Динев е завършил  Философския факултет на СУ „Климент Охридски” и е член на Конултативния съвет на Американския университет в България  

От дълго време следя материалите, които г-жа Паула Лайт публикува на страниците на българските издания в Чикаго. Написани са интересно от човек, който познава спецификата на своята работа. С интерес очаквах и следващите нейни статии.

Какво, обаче, ми направи впечатление в това, което прочетох тези дни...

Първо, опитният и уважаващ своето перо журналист би трябвало да потърси истината от няколко свои информационни източника, преди да я отрази. В случая се натъкваме на обратното.”Някой каза” или „някой видя” или „някой на някого казал”...

В Чикаго има достатъчно информация и организации, от които г-жа Лайт би могла да получи вярна информация - българските църкви и училища, обществените организации на българите в Чикаго, преса, електронни издания и пр.

Добиваме впечатление, че в стремаежа  си да бъде крайна  г-жа Лайт губи реална почва под краката си.  Тя намира някакви минуси в това, че екипът на генералното консулство в Чикаго бил назначен от правителството на Станишев. Кой друг е трябвало да ги назначи по времето, когато то е имало своя мандат? Може би Барак Обама или Владимир Путин? Те са деполитизирани и всички упреци в тази насока могат да бъдат само измислици.

Моето лично мнение е, че присъствието на генералния консул на България в Чикаго г-н Валентин Дончев и консул г-жа Лила Георгиева е истинско попадение, много добра находка и  успех за нас, българите в Чикаго и за държавната политика на България. Те са хора, които знаят какво правят, говорещи няколко езика, хора интелигентни и образовани, имат всичките изискващи се качества и затова са добри професионалисти. Те просто са на своето място.

По въпроса за розовите гащички, към които г-жа Лайт така язвително визира няколко пъти, моето лично мнение е, че тя или няма такива или не и стоят така добре, като на     г-жа Георгиева.

В заключение – ще продължавам да очаквам  статиите на Паула Лайт, като писания на човек, живял и минал през различни периоди на нашата история и да се представи със собственото си име. Иначе отново попадаме в мъглата, която ни връща години назад в едно минало, където много хора криеха собствените си имена и се наричаха, или ги наричаха, с едни особени псевдоними. Причините са известни на всички.  

 

Климент ВЕЛИЧКОВ

 Климент Величков е полиграфист и редактор

В началото на септември в България и Чикаго се появи статия, озаглавена „Консули, клоуни или консуматори” и подпсана с псевдонима „Паула Лайт”

Разминаването на казаното с истината в този материал е почти уникално.

Пресейването на тази смес не си струва – от истината не би останало почти нищо.

Разбира се, тук не очакваме да бъдем информирани от автори, които са твърде далеч от нас и ние изобщо не се идентифицираме едни други.

Написано е и без желанието да информира или да анализира.

С квалификации като „букет от странни птици, пъстрата перушина,закръглен задник,, розови гаще, мазник, душевно нечистоплътен, циркова трупа, зоопарк, морски свинчета, гастролиращ цирк, хиени, чакали, тигри,маймуни, папагали” казани по повод на обществени личности и институции, може да се примамят читатели, но в съзнанието на сериозни хора това е белег на широко разпространеното приспособявене към „модата” в момента. То добре обслужва личния интерес, но не е добро за обществото, за нацията. Това е насаждане на омраза, вандалски отношения между хората, път към примитивизъм в мисленето и живота. Ако продължаваме с такова настървение да се обругаваме едни други /при това с абсолютно неверни факти/, скоро се превръщаме в нация, която ще се се самоизяде до край. 

 

Доктор Никола ЧАРАКЧИЕВ

Един от най-изявените български класически и генетични генеалози. Секретар на Българо-Американска асоциация в Чикаго. Двигателят на дейността в тази институция. Стратегът и създателят на традиционния в Чикаго и единствен сред българската диаспора по света Фестивал „Български дни” с две издания – пролетно и есенно. Администратор и автор на електронния алманах „Български новини от Чикаго”. Специалист по инверсия на „Черен PR”.

Уважавам Българската държава. Уважавам държавните институции, както и хората, които са поставени да вършат абсолютно необходими  работи.

Генералното консулство на Република България в Чикаго е придобивка за нас, която най-добре усетихме, след създаването му. Моите почитания към служителите в нашето консулство. Щом са тук значи държавата застава зад тях. Ние приемаме тяхното присъствие, още повече, че каквото и да говорим – без тях ще ни бъде вече прекалено трудно. Свикнахме...

Когато ги критикуваме трябва да изхождаме не само от нашето удобство. Почти 80 процента от работния ден на тези хора е регламентиран от служебния им кодекс.

С тези хора почти нямаме лични връзки. Нашите служебни отношения са перфектни. Какво да искаме повече?

Аз лично поставям генералния консул Валентин Дончев и консул Лила Георгиева на високо професионално ниво.

Никога не сме имали досега такова живо и грижовно участие в инициативите на Българо-Американската асоциация от държавен служител. Ние помогнахме на консул Георгиева да опознае бързо общността ни. Сега тя участва редом с нас в това, което правим. Генералният консул ни постави на друга писта, благодарение на контактите, които ни устрои с американските институции – с офиса на щатската прокуратура, със сенатора, с общината, с бизнеси и институции.

Коя е Паула Лайт? Личност или сбор от перфектни професионалисти с псевдоним, зад който се крие съдник на обществото? От другата страна на планетата Паула е видяла, че хората, с които ние сме всеки ден заедно, са лоши. Защо? Може би защото най-много посещения на електронните сайтове и в пресата има при силно негативната информация. Ако това й дава по-добро препитание, по днешните сурови закони, тя е права. За себе си. Защото ако не беше Паула, щеше да бъде друг. Пазарна ниша. Но това е вредно на нас в Чикаго. И ние не го приемаме. В нашата нова Родина, наречена Америка, това не е нормално. Паула, молим те, ела само за един ден всред нас и ще станеш по-добра – като нас. Очакваме те.

Тодор ПАУНОВ

Тодор Паунов е работил като програмен експерт в НДК и някои български театри. Треньор е по джудо в американски клубове. Посещава няколко пъти Япония, където неговият син и състезател Тодор Паунов – Джуниор завърши прочутата японска гимназия по стари бойни изкуства и е първият европеец и американец постигнал това.

Напразно търсиш в поднесената статия факти и доказателства. Намираш само вроден рефлекс към нещо, което се изказва с неприятната дума „оплюване”. Професионалният журналист има отговорност, правила, етика в своята дейност. Никоя държава не може да оцелее без народът й да спазва определени етични норми в отношенията помежду си.

Има нации, които са довели  правилото до невероятен финес. Те са на върха на съвременната цивилизация – и по технологии и по качество на живот. Такива са японците. Присмиват им се, че се покланят по десет пъти помежду си и никога не говорят лошо за другите.  Но тези смешни японци живеят на друга планета. Живеят друг живот. Народите без етика са на дъното – в немотия и непоносим живот, къкъвто си го правят сами помежду си.

Авторът или авторите на това произведение могат със същия апломб и средства да разбият на пух и прах и краля на Тайланд. Заради баровете в Банкок и Пукет, където изобщо не са стъпвали.  Преглеждайки сайтове и жълтата преса. Ще бъде истина толкова, колкото са истините и за  българското генерално консулство в Чикаго.

Впрочеем в случая авторите не се интересуват от истината. Интересуват се от ефекта. Написано е толкова  грозно, че всеки нормален човек се чуства длъжен да защити нападнатите.

Каквото и да е, каквото и да се случи – трябва да се коментира цивилизовано. Трябва да е спазена етичната формула. Иначе идва времето, когато в България всеки ще си изкопае окоп и открива от него кръгова стрелба.

 

България е залята от безотговори и анонимни материали. Това не е свобода на печата. Това е гибелна слободия. Не трябва да вярваме на анонимните.Била анонимна, за да не се тревожи семейството й. Но анонимният може да тревожи, и още как, семействата на жертвите си! Критикува липсата на дипломатизъм  с абсолютна липса на дипломатизъм у себе си. Цитира анонимни текстове от форумите. Познавам неколцина от същата гилдия: най-напред пускат по форумите измислици, после ги поставят като доказателства за някаква своя поръчкова статия, може вече и под собственото име...

Като стигнах края на „статията” – стори ми се, че не друг, а точно аз съм изблизал намазаната горчица по задника на котката на Чичерин – примерът, с който авторката ни довършва.

 

 

 

 

 

КОНТРАБАНДАТА - НАЧИН  НА  УПОТРЕБА

 (Мoже да се разпространява и публикува)

 

Отдавна, много отдавна, още от зората на държавността, се играе една и съща любима игра на котка и мишка. Котката е държавата с ненаситната си хазна, високите мита и акцизи, рояка бдящи чиновници, митничари, данъчни служители и пр. Мишката е символ на групите храбреци и тарикати, чиято заветна цел е да погълнат плячката сами, без да оставят и парченце за лакомата паст на котката. Играта се нарича контрабанда.

Предполагам, като ученици също сте чели за подвизите на интересните мъжаги-злодеи с мечове и револвери, които, в безлунни нощи, са акостирали на пусти брегове и, под самия душещ нос на ченгетата, са стоварвали сандъци с ямайски ром, хавански пури и други благинки. Имало само една малка, досадна подробност. При цялото си усърдие и заетост, тия смели мъже някак забравяли да се отчетат на държавата.

Книги като „Странноприемница Ямайка” на Дафне дьо Морие са придали на контрабандната игра блясъка на тайнственост, романтика и героизъм.

В ония славни времена, преди два-три века, въпросът се решавал с храбри хайки в мрака, с престрелки и някоя и друга бесилка за назидание.

Тук и сега, в първата половина на двадесет и първия век, в обновена България, поела по пътя на своето европейско развитие, играта продължава, но с доста променени правила.

В епохата на прехода, котката на българската държавност много измършавяла. Ребрата й се брояли, преплитала кълки и, както става с всяко изтощено животно, чиновниците-бълхи изпивали сетните капки на разредената й кръв.

На бълхите хич и не им пукало за котката. Малките им, гладки и затлъстели мозъци дори не си давали сметка, че, ако тя гушне букета, те също ще загинат от глад! Не, нито една бълха не си мислела как плячката да остане в устата на котката, неин приемник. Било ги яд, обаче, че всичките благинки са за мишките, а те, великите народни трибуни, могъщите управници, нямат никакъв дял в купона.

Така, българските политически бълхи били окончателно шута на държавната котка и сами мутирали в лакоми, охранени котараци.

После, управляващата котка привикала мишките, една по една, и ги „открехнала” за новите правила на играта контрабанда:

- Виж к’во, брато - казала им. - Дай да не се дърляме за глупости, а да си поделим плячката. Майната й на държавата! Нема да плащаш разните му мита и акцизи, ама ша кихнеш и за нас от печалбата. Ша стане добра далавера.

По-умните мишки решили, че новите правила ще намалят търговския риск и били лапи с котката. Сделката била скрепена.

Бедата, обаче, била в туй, че, на няколко години, управляващите котараци в парламентарната ни демократична република се сменяли. Те си знаели, че, не след дълго, плячката ще попадат в други муцуни и това ги правело още по-кръвожадни и по-лакоми.

Най-лесно било за червения котарак. Той си имал контрабандни канали, тайни сметки и престъпни аверчета още от епохата на развития социализъм. С посредничеството на братските комунистически партии, отдавна бил организирал вида на стоката, вноса, пая си. Даже си бил отгледал своя собствена порода мишоци, по-точно, свирепи пристанищни плъхове, еволюирали от някогашни барети, охранители в УБО, шпиони или спортисти. Тандемът работел в пълна хармония.

Не така просто било дереджето на синия котарак. Той все още си бил млад, до вчера, малко котенце, родило се на площадите в зората на демокрацията. Нямал си котешки роднини зад граница, нямал опит и стаж в лова на мишки и, понякога, контрабандистите направо се бъзикали с него.

Но младокът набързо отърсил козина и схванал правилата на играта: вместо в хазната, плячката отивала в партийната каса, откъдето се разпределяла по-лесно, или във фондации с благопристойни имена и дваж по-благопристойни цели.

След няколко откъснати или смазани опашки, изгризани уши и заложени капани с отрова, мишките най-после схванали намека, че с новия шеф шега не бива и се вградили в схемата. За това се погрижил един особено гаден, духовно скопен котешки екземпляр с прякор „Сивия кардинал”.

Оригинално решение намерил жълтият котарак, който си мислел, че още носи корона и се изживявал като лъв и цар на всички животни в гората.

Той черпел опита си в престъпните далавери от Лондонския финансов клуб, в който ултра червени пролетарски котараци и ултра жълти монархисти отдавна лочели от една и съща купичка.

Така, жълтият замяукал, че ще покани на държавната трапеза мъдри кучета, които да сложат край на контрабандата. Така, на българския финансов небосклон се появили хрътките от, служители на короната, чиято задача била да изпират отмъкнатата плячка, отчитана като техни хонорари и да я връщат в муцуните на жълтите котки, узаконена. Квотата на мишките малко намаляла, но, все още, имали достатъчно интерес да си сътрудничат с котешкото племе.

Но дошло времето на трите котки. Тогава зейнали три лакоми муцуни: на червения,  жълтия и на лукавия чер котарак, който бил най-охранен от тримата, но вечно хленчел за права и свободи на черните котки.

Та, появил се голям зор при решаването на въпроса как ще се дели плячката. Спасението дошло от друг, четвърти котарак, който се пишел пъстър, въпреки че червените му петна били най-много. Тримата напълнили купичката му с гъста сметана и той приел да посредничи как да си поделят плячката по Контролно пропусквателните пунктове и видовете стоки. Вярно, неведнъж партньорите се зъбели и хвърчели фъндъци козина в три цвята, но някак се оправяли. Всеки от тях си имал собствена кохорта от обслужващи ги мишки-контрабандисти.

Но, за кой ли път в злощастната ни родина завял вятърът на промяната!

Появил се нов, хищен, самоуверен котарак, мускулест и едър, със снежнобяла козина на когото дали името Пожарникаря.

- Ох, сладкият ни пухчо! - въздишали булките и мечтаели да отглеждат новия котарак върху меки родопски китеници и да го гушкат в собствените си легла.

- Какъв юнак, какъв хубавец! - дърпали мъжете оределите си мустаци и философствали над чаша ракия. - Той ще изгони ония свирепи и алчни котараци, ще натика плъховете в мишата дупка, дето им е мястото, ще напълни хазната и коремите ни!

Никой не искал да види лукавия жълт блясък в зениците на животното. Не! Хората гледали на него като на бяла лястовичка на надеждата. Те знаели за това, че гаси пожари, но не знаели, че може и да ги разпалва. Знаели, че е ужас за плъхове и мишки, но не знаели, че често се пазари край мишите дупки за сирене. Знаели, че ненавижда алчните котараци в познатите им цветове, но не знаели, че просто иска да грабне плячката им и то не за да я сложи в хазната, а в своята собствена муцуна.

Когато седнал на владетелския трон, белият котарак си имал пая от тринадесет фирми, някои прекратени, а други, действащи, както и банка на името на своята писана, през която минавали всичките по-солидни финансови операции на държавния бюджет. Нямал си, обаче, дял от плячката, носена отвъд границата ни от плъхове и мишки, а това много го тормозело. Наред с всичко друго, трябвало да пази и имиджа си на борец срещу престъпността и за народно благоденствие.

Така, белият котарак, който с гордост носел името си Пожарникаря набързо овладял всичките трикове на илюзионизма.

Под блясъка на телевизионни камери, той вкарал в миша дупка няколко измършавели, тъпи мишки, които просто не умеели да преговарят адекватно с котешкото племе, а хората засияли от радост, че новакът ще сложи край на кражбите, анархията и разсипията.

После албиносът тихо като мишка, лукаво като хиена и ловко като маймуна започнал да гради своята собствена котешка империя.

Няма да се спирам на сортовете плячка като дрога, месо или горива. Не знам дали котаракът е успял да сложи лапа и върху тези блага.

Ще се спра само на въпроса за цигарите.

Когато албиносът се възкачи на трона на държавното управление, търговията с цигари беше доста стабилна и спокойна. Цените не се бяха менили скоро и голяма част от дължимите акцизи действително постъпваха в държавната хазна. А българинът просто не може без тютюна. Може да се лиши от брачен партньор, от имоти, от хляба дори, стига да има възможност, след всяка загуба, нервно да си запали цигара.

Лукавият албинос видял огромния потенциал в тази наша национална страст. Той започнал жално да мяука пред достатъчно на брой телевизионни камери колко ограбена била хазната след управлението на останалите котараци, колко е тежка световната криза, как трудно било да върже бюджета. После, драстично увеличил акциза върху цигарите.

Земята българска екнала от жаловити стонове, писъци и проклятия.

Видиотени от никотинов глад старци търсели по улиците недопушени фасове. Съпруги и съпрузи се карали помежду си и крещели на децата си: „Аз нямам пари за цигари, а те шоколад взели да ми искат!”

Почтени учителки сънували как разбиват павилиони с цигари, университетски професори, с разтреперани пръсти, просели по някой и друг къс от доста по-заможните си студенти.

Появило се ново чудо. Електронната цигара, с която може да откажеш истинските. Така, сериозни и улегнали граждани засвяткали с чудатото приспособление като извънземни. Но после смутено шепнели:

- Колега, още не съм отвикнал от тютюна. ‘Айде, черпи с една истинска цигарка!

На всеки ъгъл се появили надписи: „Продавам тютюн и машинки за свиване на цигари.”

Предприемчиви работници-хигиенисти от цигарените фабрики започнали да търгуват с тютюнеца, който измитали от земята.

Конкуренцията загрубяла. Производители на електронни цигари гръмко обвинявали съперниците си, че продават „китайски боклуци”, които увреждали мозъка.

Албиносът се хилел доволно. Стореното от него било дало небивал шанс на родната контрабанда с цигари.

От времето на революционните комитети, никого не били посрещали с такъв възторг мишоците. От гадни плъхове, контрабандистите станали „симпатяги”, „наши момчета”, „смелчаги”.

Дори стариците открехвали съседите си къде са чули за най-близък контрабанден пункт, а предприемчиви безработни булки вземали по няколко стека на консигнация и тръгвали да ги продават на дребно, от врата на врата срещу малка печалба.

Всеки благославял контрабандиста като съвременен Робин Худ, народен спасител и юнак.

А котаракът албинос доволно се облизвал. Сам бивш мишок, съсобственик на фабрика за „Марлборо” и „Мелник” уличена в производство на фалшиви цигари - менте в Крайморие, той знаел как да дресира и организира бандата си от плъхове. Фабриката му била разследвана през 1995 г., но, някак на магия, продължила да работи до 1997 г. Съдружник му бил и небезизвестният подземен плъх Румен Николов-Пашата. Тогава шеф на местното РПУ бил Георги Пенев, който след това станал шеф на Бургаския клон от охранителната фирма на пожарникаря. По време на разследването, нашият все още мъничек плъх изобщо не бил разпитван.

И така, в резултат на добре организираната цигарена афера сега, личната хазна на котарака-албинос прелива, а в народната се гонят ветровете.

Но, поне според мен, „Белият” си има и друга заветна цел. Ако успее да съхрани това статукво, докато е на власт, тютюневите предприятия съвсем ще фалират. После, колко му е да ги приватизира чрез подставени лица на безценица?!

Стъпка по стъпка, нашият герой с хищните си лапи, претърпява интересна еволюция: От плъх, в котарак, а от котарак, в хищен тигър.

Но стига съм ви разказвала приказки в този хубав неделен ден! Я да взема да си запаля една контрабандна цигарка, да си сипя от домашната ракийка, произведена без акцизи, в нелегален казан от барабаните на две стари перални и да си направя салатка от генно обработени доматени мутанти.

Наздраве! Да живее контрабандата!

 

Паула Лайт - 25.07.2010 г.

http://bg.netlog.com/paula_light

 

 

 

 

 

Скоро ще излезе новата книга "Пътища" на Димитра Г. и Паула Лайт.

 

АНОТАЦИЯ

 

  Това е разказ за пътищата на една смела жена от черното зло на комунистическа България, през кървавата мелница на емигрантската участ, до висините на икономическия, културен и политически елит на САЩ. От репресиите, тормоза, униженията и сивия труд до познанството с интересни личности като Буш и фамилия, музикалните творци Елвис Пресли, Рае Кларк, Уили Нилсън и писателя Труман Капоти. Ако не беше покосен от тежката болест и смъртта, той щеше да разкаже тази необикнове-на история, вместо мен. Ще прочетете как измъчената дъщеря на бедна България, с кървава пот, смелост и несломим дух, достига до върха.                                                                   Паула Верити Лайт.